РЕВМАТОЛОГИЯ : 2007 : БРОЙ 2

СЪДЪРЖАНИЕ

ОБЗОРИ
С. Иванова-Желева. Статините − нова надежда за болните с възпалителни ставни заболявания
М. Панчовска, Т. Исидорова-Михайлова, Е. Опинчева и В. Аргирова. Пулмонална артериална хипертония при колагенози
Цв. Петранова, И. Шейтанов и Й. Шейтанов. Паратхормонът − нова възможност за лечение на остеопороза

ОРИГИНАЛНИ СТАТИИ
К. Яблански, З. Коларов и В. Йорданова. Прогностични фактори при пациенти със системна прогресивна склеродермия
Кр. Николов, М. Балева и Р. Рашков. Изотип на ревматоидния фактор при болни от системен лупус
И. Манолова, Р. Рашков, С. Монов, Д. Кюркчиев, М. Иванова и И. Алтънкова. Диагностична стойност на антителата срещу β2-glycoprotein I (β2GPI) при болни със системен lupus erythematosus и антифосфолипиден синдром

В ПОМОЩ НА ПРАКТИКАТА
К. Кънев. Хиперурикемията е заболяване, различно от подаграта

ОБЗОРИ

СТАТИНИТЕ − НОВА НАДЕЖДА ЗА БОЛНИТЕ С ВЪЗПАЛИТЕЛНИ СТАВНИ ЗАБОЛЯВАНИЯ
С. Иванова-Желева
Клиника по кардиология и ревматология, Тракийски университет − Стара Загора

Резюме.
Инхибиторите на 3-хидрокси-3-метилглутарилкоензим А-редуктазата (статините) са основен клас медикаменти за лечение на исхемичната болест на сърцето. В последните години се натрупаха доказателства за благоприятни ефекти, които са независими от липидопонижаващото им действие. Това са т.нар “плейотропни ефекти”. Редица
експериментални данни, а напоследък и клинични проучвания посочват тяхното потенциално приложение при множество заболявания − имунни, метаболитни, невродегенеративни, като болестта на Алцхаймер, мултиплената склероза, някои типове злокачествени заболявания, както и за профилактика на костните фрактури.
Ключови думи: статини, атеросклероза, плейотропни ефекти, ревматоиден артрит

ПУЛМОНАЛНА АРТЕРИАЛНА ХИПЕРТОНИЯ ПРИ КОЛАГЕНОЗИ
М. Панчовска1, Т. Исидорова-Михайлова2, Е. Опинчева1 и В. Аргирова1
1Терапевтична клиника, ВМА − ББАЛ – Пловдив, 2Клиника по ревматология, Болница по ортопедия и ревматология, Вогелзанг/Гомерн, асоциирана към Магдебурски университет – Германия

Резюме.
Пулмоналната артериална хипертония се дефинира като група от заболявания, които се представят с прогресивно повишаване на белодробното съдово съпротивление и последващо развитие на десностранна сърдечна недостатъчност с преждевременна смърт. При  пулмонална хипертония се регистрира средно пулмонално налягане над 25 mm Hg в покой и над 30 mm Hg при физическо натоварване. Пулмоналната артериална хипертония може да се представи като идиопатична форма или асоциирана с други състояния – системни заболявания на съединителната тъкан, вродени ляво-десни шънтове, портална хипертония и HIV инфекция.
Обструктивни процеси в белодробната микроциркулация се развиват при пациенти с прогресивна системна склероза, лимитирана форма на склеродермия, системен lupus
erythematosus, смесена съединителнотъканна болест. В статията са представени основните механизми в патогенезата на пулмоналната артериална хипертония, клиничните прояви, диагностичните методи, тестовете за оценка на тежестта и новите терапевтични направления.
Ключови думи: пулмонална артериална хипертония, системни заболявания на съединителната тъкан, лечение

ПАРАТХОРМОНЪТ − НОВА ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ЛЕЧЕНИЕ НА ОСТЕОПОРОЗА
Цв. Петранова, И. Шейтанов и Й. Шейтанов
Клиника по ревматология, Медицински университет – София

Резюме.
Лечението на остеопорозата (ОП) до момента включва предимно антирезорбтивни медикаменти. От съществено значение е и повлияването на костното изграждане, за чието стимулиране дълго време не е намерено достатъчно ефективно и безвредно лекарствено средство. В последните години е доказан анаболният ефект на паратиреоидния хормон (PTH).
Ежедневното инжектиране на рекомбинантен човешки PTH [PTH (1-34) или PTH (1-84) води до бързо повишение на костната минерална плътност (КМП) и значителна редукция на риска от вертебрални и невертебрални фрактури при добър профил на безопасност. PTH се препоръчва за лечение на жени и мъже с ОП, на пациенти с глюкокортикоид-индуцирана остеопороза, особено в подгрупите с много ниска КМП и повишен риск от фрактури.
Ключови думи: паратхормон, остеопороза, анаболна терапия

 

ОРИГИНАЛНИ СТАТИИ

ПРОГНОСТИЧНИ ФАКТОРИ ПРИ ПАЦИЕНТИ СЪС СИСТЕМНА ПРОГРЕСИВНА СКЛЕРОДЕРМИЯ
К. Яблански1, З. Коларов2 и В. Йорданова1
1 Клиника по кардиология и ревматология, УМБАЛ – Плевен, 2Клиника по ревматология, Медицински университет – София

Резюме.
Проучванията на C. P. Simeon (1997), C. Bryan (1996) и M. Mayes (2003) показаха, че еволюцията на прогресивната системна склеродермия е обусловена от много и разнообразни фактори. Преживяемостта е в пряка връзка с висцералното ангажиране, като засягането на една или друга система предопределя хода и изхода на заболяването. Като се основаваме на наблюденията на цитираните автори, ние се опитахме да оценим отражението на отделните органни поражения върху преживяемостта на пациентите. Проучените органни прояви са: наличие на левостранна или десностранна застойна сърдечна недостатъчност; ритъмно-проводна патология; ЕКГ и eхокардиографски (2Р ЕхоКГ) промени; артериална хипертония; отклонения във функционалните показатели на дишането; наличие и тип вентилаторна недостатъчност; белодробна фиброза и нейната рентгенологична характеристика; първична и вторична пулмонална артериална хипертония; нефропатия; обширност на кожните лезии; съдово кожно ангажиране. При проследяването на данните се вижда, че определени фактори корелират статистически достоверно с продължителността на живота при болните. Това са: наличието на манифестна десностранна сърдечна недостатъчност, първична и вторична пулмонална хипертония, стойности на FVC под 50% от предвидените, артериална хипертония, бъбречно ангажиране, стойности на EF от 2Р ЕхоКГ под 50%. Белодробната фиброза (самостоятелно), вентилаторната недостатъчност, видът на кожното засягане, съдовите кожни лезии, ритъмно-проводните нарушения и наличните ЕКГ промени не оказват влияние върху продължителността на живота. Съществува статистически достоверна зависимост между
еволюцията на заболяването и продължителността на живота на пациентите.
Ключови думи: системна склероза, склеродермия, прогноза

ИЗОТИП НА РЕВМАТОИДНИЯ ФАКТОР ПРИ БОЛНИ ОТ СИСТЕМЕН ЛУПУС
Кр. Николов1, М. Балева2 и Р. Рашков3
1Клиника по дерматовенерология, МБАЛ „Св. Анна” − Варна, Медицински университет – Варна,
2Клиника по алергология и астма, УМБАЛ „Александровска”, Медицински университет – София,
3Клиника по ревматология, МБАЛ „Св. Ив. Рилски”, Медицински университет, София

Резюме.
С помощта на аглутинационни и имуноензимни методи е изследван изотипът на ревматоидния фактор (RF) в серума на 36 здрави, 36 болни с ревматоден артрит, 33 със
системен лупус, 23 с други артрити, 27 с IgA гломерулонефрит, 27 със захарен диабет и 18 с бронхиална астма. Положителни за RF с аглутинационните тестове бяха 27/36 − 75% от болните с RA и 10/33 (30%) от болните със SLE. Определянето на RF с имуноензимен метод повишава този процент на 97% при болните с RA и на 78% при лупусно болните. IgG RF се доказва при 50% от болните с RA, IgА RF − при 57%, а най-често е положителен IgМ RF при 66% от болните. За разлика от ревматоидния артрит при лупуса най-чест е IgG RF − 50%, следван от IgА RF − 47,3% и IgМ RF − 42%. Няма връзка между установяването на RF и появата на ставните и нефрологичните симптоми при болните от системен лупус.
Ключови думи: изотип на RF, ревматоиден артрит, системен лупус

ДИАГНОСТИЧНА СТОЙНОСТ НА АНТИТЕЛАТА СРЕЩУ β2-GLYCOPROTEIN I (β2GPI) ПРИ БОЛНИ СЪС СИСТЕМЕН LUPUS ERYTHEMATOSUS И АНТИФОСФОЛИПИДЕН СИНДРОМ
И. Манолова1, Р. Рашков2, С. Монов2, Д. Кюркчиев3, М. Иванова4 и И. Алтънкова3
1Лаборатория по клинична имунология, УМБАЛ – Ст. Загора, 2Клиника по ревматология, МУ – София, 3Лаборатория по клинична имунология, УМБАЛ “Св. Иван Рилски”– София, 4Втора вътрешна клиника, УМБАЛ – Ст. Загора
Резюме.
Целта на проучването е да се оцени диагностичната стойност на антителата срещу β2-glycoprotein I (β2GPI) при болни с вторичен антифосфолипиден синдром (АФС). C търговски ELISA китове бяха изследвани 91 болни със системен lupus erythematosus (СЛЕ), от които 35 болни с вторичен АФС, за наличие на антитела срещу β2GPI (анти-β2GPI) и
β2GPI/кардиолипинов комплекс (aCL). Клиничната полза от анти-β2GPI за идентификацията на болни с вторичен АФС беше определена въз основа на установената чувствителност,
специфичност, положителна предикативна стойност (ППС) и отрицателна предикативна стойност (ОПС). С положителен тест за aCL бяха 49 болни (54%), докато анти-β2GPI бяха
установени само при 8 лупусно болни (8.8%), които бяха и aCL-положителни. aCL присъства при 41% от лупусно болните без АФС и при 74% от болни с АФС (p = 0.002). Те показаха асоциация с наличието на артериални тромбози (χ2 = 11.15, p < 0.001). Антитела срещу β2GPI намерихме при 20% от болните с АФС и само при 1.7% от болните без АФС (p = 0.004). Те бяха свързани с наличието на артериални тромбози (p = 0.0147), венозни тромбози (p = 0.006) и рецидивиращи аборти (p = 0.005). Чувствителността на анти-β2GPI беше 20%, специфичността – 98.2%, ППС – 87.5% и ОПП – 66.3%. В заключение, анти-β2GPI са полезни в оценката на лупусно болни с прояви на АФС, но не могат да заместят класическите β2GPI зависими aCL.
Ключови думи: анти-β2GPI, антикардиолипинови антитела, антифосфолипиден синдром, диагностична стойност, системен lupus erythematosus


В ПОМОЩ НА ПРАКТИКАТА

ХИПЕРУРИКЕМИЯТА Е ЗАБОЛЯВАНЕ, РАЗЛИЧНО ОТ ПОДАГРАТА
К. Кънев

Резюме.
При епидемиологични изследвания при около 10% от възрастното население се установява хиперурикемия, а клинична подагра – само при около 1%. Нормалната стойност на пикочната киселина в организма е 416 μmol/l, когато разтворът е наситен и настъпва кристализация. При по-голямата част от засегнатите 10% с години не се проявяват признаци за клинична подагра, т.е. те нямат кристали, които са характерният белег на подагрозното възпаление. Това дава основание да се допусне, че при подаграта има наличие на кристализиращ фактор, който при висока урикемия може да липсва. Хиперурикемията често се съпровожда с промени в мастната обмяна и нейните последици, хипергликемия и диабет, остеоартроза, радикулити и др., а подаграта е една от нейните последици. Аргументите в защита на тезата за самостоятелното заболяване хиперурикемия са: Голяма честота на хиперурикемия без ставни подагрозни кризи. При бъбречна недостатъчност и висока урикемия само 6% от болните имат подагрозни кризи. Кризи от подагра се явяват и при нормални нива на урикемията, както и при продължително медикаментозно нормализиране на урикемията. Това свидетелства за наличие на кристализиращ фактор. Неуспехът от лечението на хроничната подагра с тофи, дори и при успешно снижение на урикемията до нормални нива, насочва, че има наличие на големи количества кристализиращ фактор. При синдрома на Lesch-Nyhan има тежки неврологични прояви, каквито няма и при тежки подагри. Неврологичните прояви трябва да свържем с хиперурикемията. Бъбречната калкулоза при подагра е най-често смесена от урати и оксалати, т.е. кристализацията засяга и двата елемента. Хиперурикемията е метаболитно
нарушение с много последици, една от които е подаграта. Тя подлежи на системно наблюдение и лечение.
Ключови думи: хиперурикемия, кристали, подагра

 


Image СПИСАНИЕ РЕВМАТОЛОГИЯ : СЪДЪРЖАНИЕ : 2007 : БРОЙ 2 : Свали в PDF формат


Image RHEUMATOLOGY : CONTENT : 2007 : ISSUE 2 : Download PDF