РЕВМАТОЛОГИЯ : 2012 : БРОЙ 2

Списание Ревматология : 2012 : Брой 2

СЪДЪРЖАНИЕ

Лечение на ревматоиден артрит, насочено към постигане на определена цел: препоръки на международна работна група

ОБЗОРИ
И. Манолова, Е. Александрова, М. Иванова и Р. Стоилов. Роля на трансформиращия растежен фактор β1 в имунната регулация и автоимунитета
Зл. Коларов и Р. Несторова. Остеопороза и качество на костта – достижения, нови технологии, нововъзникнали въпроси и нерешени проблеми

ОРИГИНАЛНИ СТАТИИ
Д. Калинова, Е. Иванова-Тодорова, Д. Кюркчиев, И. Алтънкова и Р. Рашков. Сравнение на класификационните критерии на Bohan&Peter и Troyanov при група болни с миозит в българската популация
И. Манолова, М. Иванова, Р. Стоилов и С. Станилова. Пилотно проучване на асоциацията на промоторен полиморфизъм в гена за интерлевкин (IL)-12р40 и серумното ниво на IL-12p40 при анкилозиращ спондилит
Т. Троев, Х. Миланова и М. Георгиева. Физиотерапевтично и рехабилитационно лечение при синдром на Сьогрен

КАЗУИСТИКА
Д. Калинова, Д. Маринова, Я. Славова и Р. Рашков. Паранеопластичен дерматомиозит, асоцииран с белодробен карцином – описание на два клинични случая от практиката

 

ОБЗОРИ

РОЛЯ НА ТРАНСФОРМИРАЩИЯ РАСТЕЖЕН ФАКТОР β1 В ИМУННАТА РЕГУЛАЦИЯ И АВТОИМУНИТЕТА
И. Манолова1, Е. Александрова2, М. Иванова3 и Р. Стоилов3
1Катедра „Здравни грижи”, МФ, ТУ – Стара Загора
2Катедра „Обща и клинична патология”, МФ, ТУ – Стара Загора
3Клиника по ревматология, УМБАЛ „Св. Ив. Рилски” − София
Резюме. Трансформиращият растежен фактор β1 (TGF-β1) принадлежи към голяма фамилия от мултифункционални протеини, които се продуцират от разнообразни видове клетки и участват катo сигнални молекули в контрола на редица биологични процеси. Той е важен регулаторен цитокин за поддържането на нормалната имунна хомеостаза, с плейотропно действие. Притежава силно изразени противовъзпалителни и имуносупресорни функции, като последните се осъществяват чрез контрол върху активацията, пролиферацията, диференциацията и преживяемостта на всички ефекторни клетки на имунната система. Експериментални модели с мишки, спонтанно развиващи лупус, както и неавтоимунни – „див” тип, сочат ключовата роля на TGF-β1 в патогенезата на системния лупус. При мишки, спонтанно развиващи лупус, намалената продукция на TGF-β1 и/или блокирането на неговото действие посредством моноклонални антитела води до имунна дисрегулация и продукция на автоантитела, които, образувайки имунни комплекси, предизвикват имуномедиирано възпаление в таргетните органи. Намалението на серумното ниво на TGF-β1 при болни от системен лупус е най-изразената и константна аномалия в цитокиновите нива на тези болни. Ниското серумно ниво на TGF-β1 се свързва както с предразположението, така и с активността и развитието на органна увреда при СЛЕ. Идентифицирани са няколко полиморфни участъка в човешкия ген за TGF-β1. За три от полиморфизмите – С-509Т, Т-869С и G-915С, е установена асоциация със серумното ниво на TGF-β1, което го определя като един от генетичните фактори, допринасящи за клиничното разнообразие на заболяването.
Ключови думи: автоимунитет, имунна регулация, СЛЕ, TGF-β1

ОСТЕОПОРОЗА И КАЧЕСТВО НА КОСТТА – ДОСТИЖЕНИЯ, НОВИ ТЕХНОЛОГИИ, НОВОВЪЗНИКНАЛИ ВЪПРОСИ И НЕРЕШЕНИ ПРОБЛЕМИ
Зл. Коларов1 и Р. Несторова2
1Клиника по ревматология, УМБАЛ „Св. Ив. Рилски” − София
2Ревматологичен център „Св. Ирина” − София
Резюме. Посочени са основните количествени и качествени характеристики на костта и промените им при остеопорозата (ОП), описани са метаболитните показатели и фактори, анализирани са основните
достижения при диагнозата и лечението на болестта: изясняване на структурата и функцията на костните клетки, формиращи и минерализиращи костния матрикс, механизмите на костния търновър с участието на основните про- и антирезорбтивни фактори и патогенетични механизми при ОП (системата RANK/RANKL/OPG, Wnt и други полипептиди), диагностичните методи от близкото минало и настоящето и създаване на ръководства за лечение на болестта. Нововъведените технологии са: биомаркери за диагноза и мониториране на ОП, въвеждане на индекса FRAX за оценка на 10- годишния риск от фрактури, лечение с биологични средства – Prolia (Denosumab). Нововъзникналите въпроси от натрупаните познания до момента са: има ли други фактори и механизми на регулация на диференциацията, съзряването, активирането и апоптозата на костните клетки, възможно ли е лечение на ОП с биологични средства, повлияващи Wnt сигналния път на остеобластите, възможна ли е друга, концептуално различна терапевтична стратегия при ОП, възможно ли е повлияване на остеокластната и остеобластната активност не само с биологични, но и с химични средства, има ли и каква е връзката между остеоартрозата и субхондралната ОП. Нерешените проблеми са: изясняване на ролята и регулацията на покривните костни клетки, клиничноприложими методи за оценка на качеството на костта, усъвършенстване на FRAX, намиране на прогностични маркери за хода, темпа на развитие и изхода от болестта, дефиниране и поведение при болни с предменопаузно намаление на костната минерална плътност, изясняване на клиничната ефективност и сигурност на други биологични средства за лечение на ОП − Оdanacatib (MK-0822), гликогено-подобен пептид 2 (GLP-2), синтезиране на други анаболни агенти, освен РТН, изясняване на клиничната стойност и ефективност на Ronacaleret, ОП при мъжете – изследвания и реимбурсация.
Ключови думи: остеопороза, нови технологии, проблеми

ОРИГИНАЛНИ СТАТИИ

СРАВНЕНИЕ НА КЛАСИФИКАЦИОННИТЕ КРИТЕРИИ НА BOHAN&PETER И TROYANOV ПРИ ГРУПА БОЛНИ С МИОЗИТ В БЪЛГАРСКАТА ПОПУЛАЦИЯ
Д. Калинова1, Е. Иванова-Тодорова2, Д. Кюркчиев2, И. Алтънкова2 и Р. Рашков1

1Клиника по ревматология, Медицински университет – София
2Лаборатория по клинична имунология, Медицински университет − София
Резюме. Автоимунният миозит е синдром, характеризиращ се с хронично мускулно възпаление, резултат от активиране на клетъчния и хуморалния имунен отговор и позитивиране на автоантитела (Ат) в серума на някои болни. Автоимунният миозит се диагностицира и класифицира въз основа на диагностичните и класификационните критерии на Bohan&Peter (1975 г.). Днес се предполага, че класификационните критерии на Bohan&Peter трябва да бъдат преоценени, тъй като в някои случаи водят до погрешна класификация на автоимунните миозити. Откриването на миозит-специфичните автоантитела (МСАТ) и миозит-асоциираните автоантитела (МААТ) води до създаването на серологичен подход, допълващ класификацията на Bohan&Peter. Y. Troyаnov и сътр. създават класификация, основаваща се на резултата от изследване на серумните Ат и наличието на припокриващи (overlap) клинични прояви. Целта на изследването е да се определи честотата на различните серумни Ат при болни с автоимунен миозит, да се установи връзката между определени клинични прояви и различните Ат и да се класифицират болните с автоимунен миозит въз основа класификациите на Bohan&Peter и Y. Troyanov. В настоящото изследване бяха включени 70 болни (49 жени и 21 мъже) с автоимунен миозит, класифицирани въз основа на класификационните критерии на Bohan&Peter и Y. Troyanov. Имунологичният профил на болните беше изследван чрез имуноблот- анализ и метода ELISA. Връзката между клиничните прояви и Ат е анализирана чрез χ2 метода (Fisher’s Exact test), като р не трябва да надхвърля 0.05 (p < 0.05). При 70% от изследваните болни с автоимунен миозит бяха установени едно или повече автоантитела. При най-голям процент от тях се позитивира анти-Ro52 Ат (41%), последвано от анти-Ro60 (19%), анти-dsDNA (17%), анти-Jo-1 (16%) Ат. Останалите изследвани Ат се позитивираха с честота между 1 и 9% от пациентите. Анти-U1RNP Ат не беше намерено при нито един болен с автоимунен миозит. Установихме статистически значима връзка между някои клинични прояви и серумни Ат. Диагнозата ПМ беше поставена при 30%, използвайки критериите на Bohan&Peter, докато въз основа на клиникосерологичната класификация на Troyanov честотата на ПМ намалява до 10%. Миозит в хода на припокриващо ревматично заболяване беше установен при 24% според Bohan&Peter, използвайки класификация на Troyanov честотата нараства до 70%. Установихме, че при голям процент от случаите автоимунният миозит протича в хода на припокриващо ревматично заболяване. Припокриващите клинични прояви и позитивните серумни Ат са в основата на класификационните критерии на Y. Troyanov, като се предполага, че тези критерии могат да имат диагностична, прогностична и терапевтична стойност.
Ключови думи: класификационни критерии, миозит

ПИЛОТНО ПРОУЧВАНЕ НА АСОЦИАЦИЯТА НА ПРОМОТОРЕН ПОЛИМОРФИЗЪМ В ГЕНА ЗА ИНТЕРЛЕВКИН (IL)-12Р40 И СЕРУМНОТО НИВО НА IL-12P40 ПРИ АНКИЛОЗИРАЩ СПОНДИЛИТ
И. Манолова1, М. Иванова2, Р. Стоилов2 и С. Станилова3

1Катедра „Здравни грижи”, МФ, ТУ – Стара Загора
2Клиника по ревматология, УМБАЛ „Св. Ив Рилски” − София
3Катедра „Молекулярна биология, имунология и медицинска генетика”, МФ, ТУ – Стара Загора
Резюме. Целта на настоящото пилотно проучване беше да изследваме ефекта на полиморфизма IL12Bpro за генетично предразположение към анкилозиращ спондилит (АС) и серумните нива на IL- 12р40 в българскaта популация. 54 болни с АС и 83 здрави контроли бяха генотипизирани по този полиморфен маркер чрез алел-специфичен PCR метод (AS-PCR). Макар генотипното и алелно разпределение по IL12Bpro да не показа статистически значими разлики между пациентите с АС и здравите контроли, сред пациентите беше наблюдавана по-ниска честота на хомозиготния 1.1 генотип (16.7%) и по-висока − на хетерозиготния 1.2 генотип (51.8%) в сравнение със здравите контроли − съответно 24.1% за хомозиготния 1.1 генотип и 45.8% за хетерозиготния генотип. Логистичният регресионен анализ показа, че носителството на хомозиготния генотип по вариантния алел 1 намалява 1.5 пъти (OR-0.662; 95% CI 0.22÷2.01) риска от развитие на анкилозиращ спондилит в сравнение с носителството на хомозиготния генотип по „дивия” алел 2. Респективно рискът от развитие на анкилозиращ спондилит е 1.5 пъти по-висок при индивидите, носители на хомозиготния 2.2 генотип (OR-1.511; 95% CI 0.5÷4.64) и почти 2 пъти по-висок при индивидите, носители на „дивия” алел 2 в генотипа (1.2+2.2) (OR-1.89; 95% CI 0.72÷5.01) в сравнение с индивидите, носители на хомозиготния 1.1 генотип. Количественото измерване на серумните нива на IL-12p40 показа, че хомозиготният генотип 1.1 се асоциира с повишени серумни нива на IL-12p40 в сравнение с генотип 2.2 както при здравите лица, така и при болните с АС, но статистически достоверна разлика беше намерена само при болните с АС. В заключение, нашите данни подкрепят хипотезата, че генетичните вариации в гена за IL12B, влияещи на индуцираната продукция на IL-12p40, могат да допринесат за предразположението към развитие на анкилозиращ спондилит в българската популация.
Ключови думи: АС, генен полиморфизъм, IL-12p40

ФИЗИОТЕРАПЕВТИЧНО И РЕХАБИЛИТАЦИОННО ЛЕЧЕНИЕ ПРИ СИНДРОМ НА СЬОГРЕН
Т. Троев, Х. Миланова и М. Георгиева

Клиника „Физикална и рехабилитационна медицина”, ВМА − София
Резюме. Синдромът на Сьогрен (СС) е хронично възпалително автоимунно заболяване, характеризиращо се със засягане на екзокринните жлези. Лечението на СС е базирано на симптоматичните прояви и превенцията на усложненията. Патогенетичната терапия цели потискане на автоимунния процес. Приложението на физикални фактори предлага допълнителни възможности за поддържане на общото състояние на болните, профилактика на инвалидността и повлияване на отделните симптоми. Трябва да се имат предвид всички средства на физикалната медицина за повлияване на разнообразната симптоматика при това заболяване. Демонстрираме случай от клиничната практика със сигнификантно положително повлияване след прилагане на физиотерапевтично лечение.
Ключови думи: синдром на Сьогрен, физиотерапевтично лечение, кинезитерапия, нискочестотно импулсно магнитно поле


КАЗУИСТИКА

ПАРАНЕОПЛАСТИЧЕН ДЕРМАТОМИОЗИТ, АСОЦИИРАН С БЕЛОДРОБЕН КАРЦИНОМ –
ОПИСАНИЕ НА ДВА КЛИНИЧНИ СЛУЧАЯ ОТ ПРАКТИКАТА
Д. Калинова1, Д. Маринова2, Я. Славова2 и Р. Рашков1
1Клиника по ревматология, Медицински университет – София
2Клиничен център по белодробни болести, Медицински университет − София
Резюме
. Дерматомиозитът (ДМ) е системно заболяване на съединителната тъкан, характеризиращо се с проксимална мускулна слабост, типичен кожен обрив, повишени стойности на мускулните ензими, електромиографски промени и характерни хистологични данни в биопсия на мускулна тъкан. Една от характерните черти на ДМ при възрастни е връзката с неоплазми. Най-често срещаните тумори, асоциирани с паранеопластичен дерматомиозит, са съответно на белите дробове, стомаха, дебелото черво, яйчника, неходжкиновите лимфоми. Целта на статията е да се представят два случая от клиничната практика за паранеопластичен дерматомиозит при рак на белия дроб.
Ключови думи: дерматомиозит, карцином, бял дроб, паранеопластичен синдром


 

PDF СПИСАНИЕ РЕВМАТОЛОГИЯ : СЪДЪРЖАНИЕ : 2012 : БРОЙ 2 : Свали в PDF формат
PDFRHEUMATOLOGY : CONTENT : 2012 : ISSUE 2 : Download PDF